Битката за нормалност (The Battle for Normality)

ГЛАВА 1 – Какво представлява хомосексуалността

д-р Джерард Дж. М. ван ден Аардвег (Gerard J.M. van den Aardweg, Ph.D)


Преводът е направен от petuk

Кратък психологически преглед

За да може читателят да си формира ясна представа за изложеното по-долу, ние първо ще отделим отличителните особености на нашата позиция.

 
1. Нашият подход се основава на концепцията за подсъзнателно самосъжаление и смятаме, че това е първият и основен елемент на хомосексуалността. Хомосексуалистът не избира самосъжалението съзнателно, то, ако може така да се каже, съществува самостоятелно, пораждано и подкрепяно от неговото „мазохистично” поведение. Всъщност хомосексуалното влечение, както и чувството за половата непълноценност, са израз на това самосъжаление. Тази позиция съвпада с мнението и наблюденията на Алфред Адлер (през 1930г. са описани комплекса за непълноценност и желанието за компенсиране като поправяне на непълноценността), на австро-американския психоаналитик Едмунд Берглер (през 1957г. хомосексуалността се разглежда като „психически мазохизъм”) и холандския психиатър Йохан Арнд (през 1961г. е представена концепцията за компулсивното самосъжаление).

2. Поради наличието на комплекса за полова непълноценност хомосексуалистът в голяма степен остава „дете”, „подрастващ” – феномен известен като инфантилизъм. Тази идея на Фройд се прилага към хомосексуалността от Вилхелм Щекел (1922г.). Тя съответства на съвременната концепция за „вътрешното дете от миналото” (американският детски психиатър Мисълдейн, 1963г., Харис, 1973г. и т.н.)
 

3. Определено родителско отношение към детето или взаимоотношенията между родител и дете могат да заложат предразположеност към развитието на хомосексуалния комплекс за непълноценност. Но неприемането в група от хора от същия пол е много по-важно, отколкото факторът на предразполагането. Традиционната психоанализа отнася всяко нарушение на емоционалното развитие и неврозите към нарушаването на взаимоотношенията между родителите и детето. Не отричайки огромното значение на взаимоотношенията между родители и дете, ние ще видим обаче, че окончателният определящ фактор е половата самооценка на подрастващия при сравняването му с връстниците от същия пол. Тук нашите схващания съвпадат с тези на представителите на нео-психоанализата, като Карън Хорни (1950г.) и Йохан Арндт (1961г.), а също и с теоретиците по самооценка, като например Карл Роджърс (1951г.) и други.

 
4. Страхът от представителите на противоположния пол е често срещана, но не и основна причина за възникване на хомосексуалните наклонности (психоаналитици Ференц, 1914г., 1950г.; Фенихел, 1945г.). По-скоро този страх говори за симптоми на чувството за полова непълноценност, което действително, може да бъде предизвикано от представители на противоположния пол, чиито сексуалните очаквания, хомосексуалистът счита себе си неспособен да изпълни.

 
5. Следването на хомосексуалните желания води към сексуална зависимост. Хората, вървящи по този път се сблъскват с два проблема: комплекс за полова непълноценност и съществуваща независимо от това сексуална зависимост (тази ситуация е сравнима с онази при невротика, имащ проблем с алкохола). Американският психиатър Лоурънс Дж. Хатерер (1980г.) е писал за този двоен синдром на „зависимостта от удоволствия”.

 
6. В (само)терапията специфична роля играе умението да се шегуваш със себе си. По темата за самоиронията е писал Адлер, по „хипердраматизирането” – Арнд, известни са идеите на поведенческия терапевт Стемпъл (1967г.) относно „имплозията” и на австрийския психиатър Виктор Франкъл (1975г.) за „парадоксалните намерения”.

 
7. И накрая, доколкото хомосексуалното влечение води своето начало от съсредоточеността върху самия себе си или „егофилията” на незрялата личност (този термин е въведен от Мъри, 1953г.), то само/терапията се фокусира върху придобиването на човешки и морални качества, които да елиминират тази съсредоточеност да увеличат способността за любов към другите.

Ненормалност

 
Ясно е, че по-голямата част от хората все още вярват, че хомосексуалността, тоест сексуалното привличане към хора от същия пол в съчетание със значително отслабване на хетеросексуалното влечение е нещо ненормално. Казвам „все още”, защото в последно време се сблъскваме с активна пропаганда на „нормалността” от страна на невежи и персонално ангажирани с темата идеолози от политическите и социални среди, които управляват медиите, политиката и огромна част от академичния свят. За разлика от социалния елит повечето обикновени хора не са загубили здравия си разум, въпреки че биват принуждавани да приемат социалните мерки, предложени от еманципираните хомосексуалисти и идеологията им за „равни права”. Обикновените хора няма как да не видят, че нещо не е наред с хомосексуалистите, които физиологически представляват мъже и жени, нечувстващи влечение към естествените обекти на половия инстинкт. Може би най-добрият отговор на недоумението на мнозина, как е възможно, „образованите” хора да вярват, че хомосексуалността е нещо нормално, може да даде Джордж Оруел, който казва, че има неща в света, които „са толкова глупави, че само интелектуалците могат да вярват в тях”. Това не е нов феномен. Много от известните учени на Германия в началото на 30-те години започнали да „вярват” в „правилната” расистка идеология. Стадният инстинкт, слабохарактерността и болезненото желание за „принадлежност” ги заставят да жертват независимите си мнения.

Ако човек е гладен, но на нивото на своите чувства отхвърля храната с ужас, ние бихме казали, че той страда от нарушение – анорексия невроза. Ако някой не чувства състрадание към тези, които страдат или още по-лошо, изпитва удоволствие от това, но става сантиментален при вида на изоставено котенце, ние разпознаваме в това емоционално нарушение – психопатия. И така нататък. Въпреки това, когато възрастен човек не се възбужда сексуално от представители на противоположния пол и в същото време маниакално търси партньори от същия пол, това нарушение на половия инстинкт се счита за „здраво”. Може би тогава и педофилията е нормална, както твърдят нейните защитници? И ексхибиционизмът? Геронтофилията (влечението към лица на преклонна възраст едновременно с липсата на нормална хетеросексуалност), фетишизмът (сексуалното възбуждане при вида на женската обувка, но безразличност към женското тяло), воайорството? Оставям на страна най-странните, но за щастие по-рядко срещани отклонения.

 
Войнствените хомосексуалисти вместо да убеждават с рационални доказателства, се опитват да популяризират идеята за своята нормалност, представяйки себе си като жертви на дискриминация и апелиращи към състрадание, справедливост и защита на слабите. Това показва, че те осъзнават логическата слабост на своята позиция и се стараят да компенсират това чрез страстното и емоционално поучение. Дискусията, базирана на факти, с хора от този тип е почти невъзможна, тъй като те отказват да се съобразяват с всяко мнение, което не съвпада с концепция за нормалността. Но дали самите те вярват в това в сърцето си? Подобни „борци” могат да преуспеят в създаването на мъченически ореол за себе си. Майките им например често вярват в това. В един немски град видях група родители на хомосексуалисти, обединени за защитата на „правата” на своите синове. Те не бяха по-малко агресивни в своята ирационална аргументация от своите синове. Когато ставаше въпрос за това, дали хомосексуалността да се признава за невротично състояние или не, някои майки се държаха така, сякаш някой се опитва да отнеме живота на любимото им дете. 
 
 
Ролята на етикета

Когато човек се идентифицира като представител на определена част от човечеството („аз съм хомосексуалист”, „аз съм гей”, „аз съм лесбийка”), той се впуска в опасен път от гледна точка на психологията. Да, след много години на борба и тревоги това може да донесе известно облекчение, но в същото време това е път, който води до поражение. Човекът, който определя себе си като хомосексуалист, приема ролята на пълен аутсайдер. Това е роля на трагичния герой. Трезвата и реалистична самооценка би била точно обратната: „аз имам фантазии и желания, но отказвам да се призная за хомосексуалист (гей) и да се държа по съответния начин”. Разбира се, ролята носи и своите ползи. Тя помага да се почувстваш свой сред другите хомосексуалисти, за известно време облекчава стреса, който възниква от необходимостта за противопоставяне на хомосексуалното влечение, дава емоционално удовлетворение от чувството да бъдеш различен и неразбран герой на трагедията (независимо колко неосъзнато е това) и несъмнено носи удоволствие от сексуалните приключения. Една бивша лесбийка, припомняйки си за своето откриване на лесбийката субкултура, разказва: „Сякаш се върнах вкъщи. Намерих своята група от връстници (спомнете си за детската драма на хомосексуалиста, който се чувства като аутсайдер). Поглеждайки назад, виждам колко окаяни сме били – група от неадаптирани към живота хора, най-накрая намерили своята ниша” (Хауърд 1991, 117).

Въпреки това монетата има и обратна страна. По този път никога не достига нито истинското щастие, нито вътрешния мир. Безпокойството и чувството за вътрешна празнота само ще нарастват. А какво да кажем за тревожните и постоянни призиви на съвестта? И всичко това, защото човек се е идентифицирал с лъжливо „аз”, встъпвайки в хомосексуалния „начин на живот”. Съблазнителната мечта с времето се превръща в ужасна илюзия. "Да бъдеш хомосексуалист”, това означава да живееш неистински живот, далеч от истинската си личност.

 
Хомосексуалната пропаганда активно насърчава към самоопределяне, повтаряйки, че хората „просто” са хомосексуални. Обаче хомосексуалните интереси рядко се оказват постоянни и неизменни (ако въобще се оказват). Периодите на хомосексуални влечения се редуват с периоди на повече или по-малко изразена хетеросексуалност. Разбира се, много подрастващи и млади хора, които не са отгледали в себе си „хомосексуален имидж”, са се спасили по този начин от развиването на хомосексуална ориентация. От друга страна самоопределянето засилва хомосексуалните тенденции, особено в самото начало, когато личността най-вече се нуждае от развитие на хетеросексуалната си страна. Ние трябва да разберем, че повече от половината от хомосексуалистите – мъже може да се считат за бисексуални, а сред лесбийките този процент е дори по-висок.



Цялата книга във вариант на руски може да бъде изтеглена оттук.




            Назад                                                                                                        Напред