Битката за нормалност (The Battle for Normality)

ГЛАВА 3 – Хомосексуалното влечение

д-р Джерард Дж. М. ван ден Аардвег (Gerard J.M. van den Aardweg, Ph.D)


Преводът е направен от petuk




 

Стремежът към любов и близост


”Емоционалният глад в общуването с мъжете” – казва Грийн (1987, 377) – „обуславя и по-нататъшното търсене на мъжка любов и хомосексуална близост”. Много съвременни изследователи на проблема с хомосексуалността са стигнали до това заключение. Това е така, ако вземем под внимание комплекса за мъжка непълноценност и самосъжалението. Момчето наистина може да има болезнен недостиг на внимание и уважение от страна на бащата, а в други случаи от брата (братята) или връстниците, което го принуждава да се чувства по-долу от другите момчета. Произтичащата оттук потребност за любов, всъщност е потребност за принадлежност към мъжкия свят, за признание и приятелски отношения с тези, спрямо които той се усеща по-нисш.


Осъзнавайки това обаче, ние трябва да избегнем един разпространен предразсъдък. Съществува мнение, според което - хората, неполучили достатъчно любов в детството си и биващи психологически травмирани от това, могат да излекуват душевните си рани с запълването на липсата на любов. Върху тази предпоставка са основани различни терапевтични подходи. Не е толкова просто.


Първо, голямо значение има не толкова обективната липса на любов, колкото детското и възприятие, което по определение е субективно. Децата могат да интерпретират поведението на своите родители невярно и с присъщата за тях тенденция да драматизират всичко, те могат да си въобразят, че са нежелани, а родителите им са ужасни и всякакви неща от този род. Пазете се от приемането за обективно становище на пубертетския поглед върху отношението на родителите!


Още повече, че тази празнота не се запълва просто от някакво изсипване на любов в нея. Убеденият в такова решение на проблема подрастващ, който се чувства самотен или унижен, също си въобразява: „Ако получа любовта, която не ми достига, най-накрая ще бъда щастлив”. Но ако приемем такава теория, ще пропуснем един важен психологически факт: съществуването на навика за самосъжаление. Преди юношата да привикне към самосъжалението, любовта наистина е можела да му помогне, да преодолее своето разочарование, но след като отношението „бедният аз” се е вкоренило у него, неговият стремеж за любов вече не представлява конструктивна и целителна мотивация, насочена към възстановяване на целостта. Това търсене на любов става част от самодраматизиращото му поведение: „Никога няма да получа тази любов, която искам!” Желанието за това е ненаситно и удовлетворяването му е недостижимо. Търсенето на еднополова любов е жажда, която не се насища, докато не пресъхне нейният източник – отношението към себе си като към „нещастния аз”. Още Оскар Уайлд се оплаква така: „Аз винаги съм търсел любов, но намерих само любовници”. Една майка на самоубила се лесбийка, казва: „Елън цял живот е търсила любов”, но разбира се, така и не я е намерила (Хенсън 1965, 189). Защо ли? Защото е била погълната от самосъжалението към себе си, че другите жени не я обичат. С други думи, тя е била „трагичната подрастваща”. Хомосексуалните любовни истории в същността си са драми. Колкото повече любовници, толкова по-малко удовлетворение за страдащия.   


Този механизъм за псевдо-възстановяване действа по подобен начин и у други хора, търсещи близост, като  в това число влизат много невротици. Например, една млада жена имала няколко любовника и всички те представлявали за нея фигурата на грижовния баща. На нея и се струвало, че всеки от тях се държи лошо с нея и тъй като тя постоянно изпитвала самосъжаление, че не я обичат (взаимоотношенията с бащата са станали отправна точка за развитието на нейния комплекс). Как може близостта да изцели някого, който е обсебен от трагичната идея за собственото си отхвърляне?


Търсенето на любов като средство за утешение на душевната болка може да бъде пасивно и егоцентрично. Другите хора биват възприемани само като такива, които са длъжни да обичат „мен нещастния”. Това е просене на любов, незряла любов. Хомосексуалистът може да се чувства така, сякаш той е привлекателен, любящ и отговорен, но в действителност това е само игра, за да привлече другия към себе си. В същността си това е сантименталност и прекомерен нарцисизъм.


Хомосексуалната „любов”


В този случай „любовта” трябва да бъде поставена в кавички, защото това не е истинска любов, каквато е любовта между мъж и жена (в нейното идеално развитие) или любовта в нормалното приятелство. Това всъщност е юношеска сантименталност – като привързаността на малките кученца (Puppy love), плюс еротична страст.


Някои особено чувствителни хора може да се обидят на такава прямота, но това е истината. За щастие, за някои може да бъде полезно за тяхното излекуване, да погледнат истината в очите. Така например, чувайки това, един млад хомосексуалист осъзна, че има комплекс за мъжка непълноценност. Но когато стана дума за романтичните му истории, той не беше сигурен, че може да живее без тези случайни епизоди на „любов”, правещи живота му пълноценен. Възможно е тази любов съвсем да не е била идеална, но… Аз му обясних, че неговата любов е изцяло детинска, егоистично самоугаждане и заради това е илюзорна.  Той се обиди повече, поради това че беше доста високомерен и самонадеян. Така или иначе след няколко месеца ми се обади и ми каза, че макар и в началото да е бил разгневен, после го е преглътнал. В резултат на това той почувства облекчение и вече от няколко седмици вътрешно е свободен от търсенето на тези егоцентрични връзки. 


Един хомосексуалист на средна възраст, холандец, разказваше за самотното си детство, през което не е имал приятели и е бил отхвърлен от момчетата, тъй като  баща му е бил член на нацистката партия (срещал съм много случаи на хомосексуалност сред децата на „предателите” от Втората световна война) . После той срещнал чувствителен и проявяващ разбиране млад свещеник и се влюбил в него. Тази любов била най-хубавото преживяване в неговия живот. Между тях съществувало почти съвършено разбирателство и той изпитал умиротворение и щастие. Уви, по една или друга причина, връзката им не могла да продължи. Подобни истории могат да убедят наивните хора, които желаят да проявят „загриженост”: „Тогава хомосексуалната любов все пак съществува!” И защо да не бъде одобрена красивата любов, дори и когато тя не съвпада с нашите лични ценности? Но нека не се заблуждаваме, както се е заблуждавал този холандец. Той се е наслаждавал на своите сантиментални юношески фантазии за идеалния приятел, за когото винаги е мечтал. Чувствал се толкова безпомощен, нещастен и все пак – о! – такова чувствително, ранено малко момче, той най-накрая намерил загрижения за него човек, когото обожавал и буквално издигнал до статут на идол. В тези отношения той е бил абсолютно егоистично мотивиран. Да, той е давал пари на своя приятел и е правил много за него, но само за да купи неговата любов. Начинът му на мислене е бил мекушав, нещастен и сервилен. 


Самосъжаляващият се подрастващ се възхищава именно на тези, които по неговото мнение, притежават липсващите му качества. По правило, в центъра на комплекса за непълноценност при хомосексуалистите стои възхищението от тези достойнства, които те виждат у хората от собствения си пол. Ако Леонардо да Винчи го привличали уличните хаймани, то имаме основание да предположим, че той се е възприемал като прекалено благонравен и твърде добре възпитан. Френският писател Андре Жид се е чувствал комплексирано момче – калвинист, на което не му се полагало да се движи с по-непредсказуеми момчета на неговата възраст. Тази неудовлетвореност породила у него бурен възторг от безразсъдните безделници и страст към  развратни отношения с тях. Момчето, което е имало нервна, неагресивна майка, започнало да цени мъжете от военен тип, защото е виждало у себе си съвършената противоположност. Повечето хомосексуалисти ги привличат „мъжествените” атлетични млади мъже с атлетично телосложение, жизнерадостни и лесно сближаващи се с хората. При това техният комплекс за мъжка непълноценност става най-очевиден – мнозинството от мъжете-хомосексуалисти не харесват женствените мъже. Колкото по-силни са лесбийските чувства у жената, толкова по-малко тя се чувства женствена и по-силно търси женствени натури. И двамата партньори в хомосексуалната „двойка” най-малкото първоначално биват привлечени от физическите качества или черти на характера на другия, свързани с мъжествеността (женствеността), които, както им се струва, сами не притежават. С други думи, изглежда им, че мъжествеността или женствеността на техните партньори е много „по-добра” от тяхната собствена, въпреки че в действителност мъжествеността или женствеността не достига и на двамата. Същото се случва и с хората с друг вид комплекс за непълноценност – такъв човек се отнася с уважение към тези, които по неговото виждане, имат  способности или черти, липсата на които го карат да се чувства непълноценен, дори и това усещане да не е обективно оправдано. В допълнение, е малко вероятно мъж, когото искат да притежават заради неговите мъжки качества или жена – заради нейната женственост, някога да станат партньори на хомосексуалиста или лесбийката, точно защото обикновено тези типове са хетеросексуални.   


Хомосексуалният избор на „идеал” (доколкото това може да се нарече „избор”) се определя основно от фантазиите на подрастващия. Както и в историята на момчето, живяло близо до военните казарми, което е развило фантазии за военни, своята роля за формирането на тези идеализирани фантазии може да изиграе всяка случайност. Девойката, преживяла унижение в училище от момчетата заради нейната пълнота и „провинциалност” (понеже е помагала на баща си във фермата),  започва да се възхищава на очарователната си съученичка с изящна фигура, светли коси и във всичко различаваща се от нея самата. Това „момиче от фантазиите” става за нея еталон в бъдещите и лесбийски търсения. Вярно е също така, че липсата на близки отношения с майката е допринесло за формирането на чувството за неувереност у нея, но самото лесбийско влечение се пробужда, едва след като тя сравнява себе си с това конкретно момиче. Съмнително е, дали лесбийските фантазии биха могли да възникнат или да се развият, ако тя наистина се бе сприятелила със своята съученичка. На практика, приятелката на нейните мечти не проявила никакъв интерес към нея. В периода на пубертета момичетата са склонни да изпитват порив на чувства към други момичета или учителки, които боготворят. В този смисъл, лесбийството не е нищо повече от затвърдяване на тези младежки пориви.


Подрастващият, който се чувства унижен, еротизира това, на което се възхищава в идеализираните типажи от своя пол. За него е много желана тайната, изключителната, нежната близост, която би сгряла неговата бедна самотна душа. В пубертета обикновено личността или типовете личности не само се идеализират, но и се изпитват еротични чувства към тази личност. Нуждата от насърчаване от кумира (чието тяло и външност будят възхищение, нерядко завистливо) може да прерасне в желание за любовни ласки с него или с нея. 


Женственият юноша в своите фантазии може да се възбуди от онова, което по своята незрялост той смята за символ на мъжествеността: мъже в кожени дрехи, с мустаци, каращи мотори и т.н. Сексуалността на много хомосексуалисти е съсредоточена върху фетиши. Те са обсебени от бельото, големината на пениса и т.н.,  все неща, които доказват техния пубертетски полов живот. 


Нека да кажем и няколко думи за теорията, че хомосексуалистите търсят в партньорите си своя баща (или майка). Мисля, че това само отчасти е така, доколкото те  очакват от партньора бащино (или майчино) отношения към тях, ако те субективно са изпитвали недостиг на бащина или майчина любов и признание. Въпреки това даже и в тези случаи целта на търсенето е приятелството с представителите на същия пол. Във фантазиите на мнозина решаващо значение има не толкова бащиният / майчиният елемент, колкото детските или юношеските травми, свързани с тяхната възрастова група. Юношеското еротизиране на идоли от същия пол не е нещо необичайно само по себе си. Важен е въпросът - защо то грабва някого дотолкова, че измества много, ако не и всички, хетеросексуални влечения? Отговорът, както вече видяхме, се намира в дълбокото чувство за унижение у подрастващия спрямо връстниците от собствения пол, усещането за „непринадлежност” и самосъжалението. При хетеросексуалните съществува аналогичен феномен: изглежда, че момичетата, които истерично боготворят поп-звезди от мъжки пол, се чувстват самотно и се смятат за непривлекателни за момчетата. При хората, склонни към хомосексуалност, привличането към идоли от своя пол е толкова по-силно, колкото по-дълбоко е усещането за собственото безнадеждно „отличие” от другите.


Сексуалната зависимост при хомосексуалистите


Хомосексуалистът живее в свят на фантазии, които са преди всичко сексуални. Подрастващият се утешава чрез похотта на романтичните мечтания. Интимната близост му изглежда като средство за облекчаване на болката, като самия рай. Той жадува за близки отношения и колкото повече той съхранява тези фантазии в своя изолиран вътрешен свят или мастурбира, потапяйки се в тези сънища, толкова по-заробен става той от тях. Това може да бъде сравнено с пристрастяването към алкохола и произтичащото от него състояние на фалшиво щастие при невротиците или при хората с други разстройства: постепенно оттегляне в нереалния свят на желаните фантазии. 


Честото мастурбиране закрепва тези любовни мечти. За много млади хомосексуалисти мастурбацията се превръща в натрапчиво влечение. Тази форма на нарцисизъм понижава освен това и интереса към реалния живот и удовлетвореността от него. Подобно на други зависимости, в търсене на все повече и повече сексуално удовлетворяване това е вита стълба, водеща към дъното. С течение на времето желанието за встъпване в еротичен контакт, под формата на фантазия или в реалността, обзема ума на човека. Той просто бива обсебен от това, сякаш целият живот се върти около постоянното търсене на потенциални партньори от същия пол и напрегнатото разглеждане на всяка нова кандидатура. Ако трябва да потърсим някаква аналогия в света на зависимостите, това прилича на треската за злато или манията за власт и богатство при някои невротици. 


„Неотразимото” удивление и възхищението от мъжествеността или женствеността при хората, склонни към хомосексуалност,  се явява причина за съпротива на оставянето на този начин на живот и съответно на хомосексуалните фантазии. От една страна те са нещастни от всичко това, а от друга – имат силна склонност към тайно подхранване на тези фантазии. Да оставят хомосексуалната страст за тях е равнозначно на раздяла с всичко, което придава смисъл на живота им. Нито общественото порицание на хомосексуализма, нито преследването от закона на хомосексуалните контакти могат да ги принудят да се разделят с този начин на живот. Според наблюденията на холандския психиатър Янсен, представени на конгреса по проблемите на хомосексуалността през 1939 г., много хомосексуалисти не се отделят от своята пагубна страст даже и с цената на многократното лишаване от свобода. За хомосексуалния начин на живот е характерна жаждата за страдания. Хомосексуалистът би предпочел риска от хвърляне в затвора пред нормалния живот. Той е трагически страдалец и опасността от наказание може би даже усилва неговата възбуда при търсенето на хомосексуални връзки. В наши дни хомосексуалистите често умишлено търсят HIV-позитивни партньори, движени от същата страст към трагическо самоунищожение. 


В основата на тази сексуална страст лежи захранващото я самосъжаление и влечението към трагедията на невъзможната любов. Поради това хомосексуалистите в своите сексуални контакти са заинтересовани не толкова от партньора, колкото от осъществяването на фантазиите за неизпълними желания. Те не възприемат реалния партньор такъв, какъвто е, но заедно с реалното му опознаване съответно угасва и невротичното влечение към него.  


Няколко допълнителни коментара по отношение на еднополовия секс и други зависимости – подобно на алкохолната и наркотичната зависимост, удовлетворението от еднополовия секс (вътре или извън хомосексуална връзка, или чрез мастурбация) е чисто егоцентрично. Еднополовият секс не е акт на любов, но ако трябва да наричаме нещата с истинските им имена, по същността си той представлява само безлично действие, подобно на полов акт с проститутка.


„Опитните” хомосексуалисти често се съгласяват с такъв анализ. Егоцентричната страст не запълва празнината, а само я задълбочава. Освен това е добре известно, че алкохолно- и наркозависимите са склонни към това да лъжат себе си и другите по отношение на своето поведение. Сексуалнозависимите, сред които са и хомосексуалистите, правят същото.  Жененият хомосексуалист нерядко лъже жена си, живеещият в хомосексуална връзка – своя партньор, а хомосексуалистът, искащ да преодолее желанието за хомосексуални контакти – своя лекуващ лекар и самия себе си. Известни са няколко трагични истории за изпълнени с добри намерения хомосексуалисти, които заявяват за скъсване с хомосексуалната среда (вследствие на религиозно обръщане например), но постепенно се връщат към този мъчителен двоен начин на живот (включващ обичайната измама). И това е разбираемо, тъй като е много трудно да останеш твърд и непреклонен в решението си да прекратиш захранването на тази зависимост. В отчаянието си поради този провал тези нещастници изпадат в още по-тежко положение, предавайки се на свободно падане в пропастта на психологическото и физическото разрушение, както се е случило и с Оскар Уайлд скоро след лечението му в затвора. В опита си да хвърлят цялата вина за своята слабост върху другите и да облекчат собствената си съвест, те се устремяват към ожесточена защита на хомосексуализма и осъждат своите лекуващи лекари или християнските съветници, чиито възгледи преди са споделяли и чиито указания са следвали.  


 

Цялата книга във вариант на руски може да бъде изтеглена оттук.




Назад