Битката за нормалност (The Battle for Normality)

ГЛАВА 2 – Причини за хомосексуалността

д-р Джерард Дж. М. ван ден Аардвег (Gerard J.M. van den Aardweg, Ph.D)


Преводът е направен от petuk




 

Нетипични случаи


Въпреки факта, че много от хомосексуалистите в детството си са имали лоши взаимоотношения с родителя от техния пол, често съпровождани от нездрава връзка с родителя от противоположния пол (особено при мъжете - хомосексуалисти), това в никакъв случай не може да се нарече общо явление. При някои мъже – хомосексуалисти е имало добри взаимоотношения с бащите - те са чувствали, че са обичани и ценени, също така, както и при някои лесбийки взаимоотношенията с майката са били добри (Хауърд, 1991, 83). Но дори и такива безусловно положителни връзки могат да изиграят своята роля в развитието на хомосексуалността. 


Например, един млад хомосексуалист, с малко по-женствени маниери, е бил възпитаван от любящ и изпълнен с разбиране баща. Той си спомня, как бързал към вкъщи след училище, където се чувствал сковано и не можел да общува с връстниците си (решаващ фактор!). „Вкъщи” за него било място, където той можел да остане не с майката, както би следвало да се очаква, а с бащата, чиито любимец бил и с когото се чувствал в безопасност.  Баща му не е познатият ни слаб тип, с когото момчето не е искало да се „идентифицира” , а напротив. Именно майка му е била слабата и плахата и не е играла значителна роля в неговото детство. Бащата е бил мъжествен и решителен и силно го е обичал. Решаващото в техните взаимоотношения е било това, че родителят се е отнасял към него като към момиченце – мамино дете, неспособно да се защити само в този свят. Бащата го е контролирал по приятелски начин, поради което те наистина са били близки. Начинът, по който бащата се е отнасял към него, е създал или е способствал създаването на такова отношение към себе си, при което се вижда беззащитен и безпомощен, а не мъжествен и силен. Дори и като възрастен, той пак постарому се обръща към баща си за подкрепа. Въпреки това неговите еротични интереси са насочени към младежите, а не към възрастните, бащинските типове мъже.


Друг пример. Напълно мъжествен на вид хомосексуалист около 45 години, който не е в състояние да намери причината за проблемите в своите детски взаимоотношения с баща си. Баща му винаги му е бил приятел, треньор в спортните занимания и добър пример за мъжественост в работата и връзките с обществото. Защо тогава той не се е „идентифицирал” с мъжеството на своя баща? Целият проблем е в майката. Тя е била горда жена, която все не е била доволна от социалното положение на своя мъж. По-образованата и произхождаща от по-висок социален слой от бащата (той е бил работник), тя често го е унижавала с резки изказвания и оскърбителни шеги. Синът постоянно съжалявал бащата. Той се е идентифицирал с него, но не и с неговото поведение, защото майката го е учила да бъде различен. Като любимец на своята майка, той е бил длъжен да компенсира нейното разочарование от съпруга и. У него никога не са били поощрявани мъжките качества, освен тези, които помагат за добиване на признание в обществото. Той е трябвало да бъде изискан и изключителен. Въпреки своята здрава връзка с бащата, той винаги се е срамувал от своята мъжественост. Мисля, че презрителното отношение на майка му към баща му и нейното неуважение към ролята на бащата и неговия авторитет са главната причина за отсъствието на мъжка гордост у сина.


Този тип майчино отношение се разглежда като „кастриращ” мъжествеността на момчето и ние ще се съгласим с това, с уговорката, че тук не се има предвид фройдисткото буквално желание на майката да отреже пениса на своя мъж или син. По подобен начин и бащата, унижаващ жена си в присъствието на децата, разрушава уважението им към жената като такава. Неговото неуважение към женския пол на дъщерята може да се запише на неговата сметка. Със своето негативно отношение към жените бащите могат да предизвикат у своите дъщери лошо отношение към самите себе си и отхвърляне на тяхната собствена женственост. Така също, майката, която се отнася лошо към мъжката роля на мъжа или към мъжете въобще , може да провокира у синовете негативно виждане за собствената им мъжественост.


Има такива хомосексуално-ориентирани мъже, които в детството си са усещали бащината любов, но не им е достигала бащината защита. Един баща, изправен пред трудностите на живота, търсел подкрепата на сина си, което се е възприемало като тежко бреме, тъй като самият син се е нуждаел от подкрепата на силен баща. В тези случаи родителите и децата сменят местата си. Така се получава и при тези лесбийки, които в детството си са били принуждавани да играят ролята на майка за своята майка. При подобни взаимоотношения момичето чувства, че не и достига майчиното участие в нейните собствени нормални проблеми и подкрепа на нейната увереност в себе си, което е толкова важно в периода на половото съзряване.


Други фактори: отношенията с връстниците


Имаме убедителна статистика на взаимоотношенията в детството на хомосексуалистите с техните родители. Неведнъж е било доказвано, че освен нездрава връзка с майката при хомосексуалистите – мъже е имало и лоши взаимоотношения с бащата, а при лесбийките -  взаимоотношенията с майката са били по-лоши отколкото при хетеросексуалните жени или хетеросексуалните неврастенички. Въпреки това трябва да помним, че родителският и възпитателният фактори са само подготвителни и способстващи, но не и решаващи. Крайната първопричина за хомосексуалността при мъжете не е патологичната привързаност към майката и не е отхвърлянето на бащата, без значение колко много свидетелства за подобни ситуации се намират при изследванията на детските години на пациентите. Лесбийството не е пряк резултат от чувството за отхвърляне от майката, независимо от честото проявление на този фактор в детството. Лесно може да се убедим в това, като си спомним за многото възрастни хетеросексуални, които също са преживяли отхвърляне от родителя от собствения си пол и даже са били изоставени. Сред криминално-проявените и малолетните престъпници могат да бъдат намерени мнозина, пострадали от такива ситуации, също както и сред хетеросексуалните неврастеници.


Така, хомосексуалността не е свързана с взаимоотношенията на детето с бащата или с майката, а с взаимоотношенията му с връстниците. (Статистически таблици и коментари виж ван ден Аардвег, 1986, 78, 80; Николози, 1991, 63). За съжаление, влиянието на традиционния подход в психоанализата с неговия почти изключителен интерес към взаимоотношенията между родители и дете е все още толкова голямо, че само няколко теоретици се отнасят достатъчно сериозно към обективните данни. От своя страна, взаимоотношенията с връстниците могат значително да повлияят на фактор от първостепенна важност – възприятието на юношата за собствената му мъжественост или женственост. Например, върху самовъзприятието на момичето освен фактори като неувереност в отношенията с майката, прекомерно или недостатъчно внимание от страна на бащата, могат да окажат влияние още и насмешките на връстниците, чувството за малоценност в отношенията с роднини, непохватност, „грозота” – тоест мнение за себе си като некрасива и непривлекателна в очите на момчетата в периода на пубертета, както и сравняването от членове на семейството с противоположния пол. Подобни негативни преживявания могат да доведат до комплекса, посочен по-надолу.


Комплекс за мъжка / женска непълноценност


„Американското виждане за мъжественост! На земята има само няколко неща, които са по-трудни за разбиране или когато бях по-млад, по-трудни за прощаване”. С тези думи  чернокожият хомосексуалист и писател Джеймс Болдуин (1985, 678) изразява чувството си за неудовлетвореност от себе си, понеже се е възприемал като неудачник поради липсата на мъжественост. Той е презирал това, което не може да разбере. Чувствал се е жертва на тази насилствена мъжественост, с една дума – изгнаник. Неговото схващане за „американска мъжественост” е било деформирано от това разочарование. Разбира се, има и преувеличени форми – поведение на мачо или „жестокостта” на престъпниците – които могат да бъдат възприети като истинска „мъжественост” от незрели хора. Но съществуват също и здравата мъжка смелост, майсторството в спорта, съревнованието, издръжливостта – качества, противоположни на слабостта, снизходителността към себе си, маниерите на „стара госпожа” или женствеността. По време на пубертета Болдуин усещал липсата на тези положителни страни на мъжествеността в отношенията си с връстниците, може би в по-горните класове на училището, във времето на половото съзряване: „Аз буквално бях мишена за подигравки… Моята образованост и ниският ми ръст действаха против мен. И аз страдах”. Него го дразнели с прозвището „женчо” , а той не успявал да се защити. Баща му не е могъл да го подкрепи, бидейки сам слаба личност. Болдуин и бил възпитан от майка си и баба си и в живота на това обгрижвано дете напълно отсъствал мъжкият елемент.  Неговото чувство за отдалеченост от света на мъжете се усилило, когато той узнава, че баща му не му е роден баща. Неговото възприятие на живота е можело да бъде изразено с думите: „Всички момчета са по-мъжествени от мен и са против мен!” . Прякорът му „баба” говори тъкмо за това: не за това, че той в действителност е момиче, но че не е истински, а непълноценен мъж. Това е почти синоним на „слабак”, пищящ като момиче, който не се бори, а бяга. Болдуин може да обвини „американската мъжественост” за тези преживявания, но хомосексуалистите в целия свят критикуват мъжествеността на техните култури, защото неизменно чувстват непълноценност в това отношение. По същата причина лесбийките презират онова, което те в следствие на негативен опит изкривено виждат като „предписана женственост”: „роклите, да се интересуват от обикновената къщна работа, да бъдат симпатични, мили момичета” – както казва една холандска лесбийка. Да се чувстваш по-малко мъжествен или по-малко женствена от другите – това е специфичен комплекс за непълноценност на хомосексуално-ориентираните хора.
 

Всъщност предхомосексуалистите не само се чувстват „по-различни” (да се чете: „непълноценни”), но също така често се държат по-малко мъжествено (женствено) от техните връстници и имат интереси, които не са съвсем типични за техния пол. Техните навици или личностни черти не са типични поради възпитанието и взаимоотношенията с родителите. Нееднократно е било показвано, че недоразвитостта на мъжките качества в детството и пубертета се изразяват в страх от физически увреждания, нерешителност, нежелание за участие в любимите игри на всички момчета (футбол в Европа и Латинска Америка, бейзбол в САЩ) – това е първият и най-главният факт, който се асоциира с мъжката хомосексуалност. Интересите на лесбийките са по-малко „женски” отколкото при другите момичета (виж статистика ван Аардвег, 1986). Хокенбъри и Билингъм (1987) вярно заключват, че „именно отсъствието на мъжки качества, а не присъствието на женски – това най-силно влияе на формирането на бъдещия хомосексуалист (мъж)”. Момчето, в чиито живот бащата едва е присъствал, а майчиното влияние е твърде силно, не може да развие у себе си мъжественост. Това правило с някои вариации е в сила за живота на повечето мъже – хомосексуалисти. Характерно е, че в детството си те никога не са мечтали да бъдат полицаи, не са участвали в момчешките игри, не са влизали в ролята на известни спортисти, не са се увличали от приключенски истории и т.н. (Хокенбъри и Билингъм , 1987). В резултат на това те са усещали собствената си непълноценност сред връстниците им. В детството си лесбийките са чувствали типичната непълноценност на своята женственост. За това съдейства и усещането за собствената „грозота”, което е напълно разбираемо. В периода преди и по време на пубертета у подрастващите се формира представата за себе си, за своето положение сред връстниците – принадлежа ли аз към тях? Сравняването между себе си и другите повече от всичко друго определя представата за половите качества. Един млад хомосексуално-ориентиран човек се похвали, че никога не е изпитвал чувство за малоценност и че неговото възприятие на живота винаги е било радостно. Единственото, което го е безпокояло, по неговото мнение, е неприемането на неговата ориентация в обществото. След известен самоанализ той потвърди, че в детството си е живял безгрижно и се е чувствал в безопасност с двамата си родители (които прекомерно са се грижели за него), но само до началото на половото съзряване. Той е имал трима приятели, с които е дружал в детските си години. Докато растели, е усещал, как все повече се отделя от тях, тъй като те все повече и повече се сближавали един с друг, но не и с него. Техните интереси са се развивали в посока на агресивните спортове, а разговорите им засягали „мъжки” теми – момичета и спорт и той не успял да влезе в крак с тях. Той се стремял да го зачитат, играел е ролята на веселяка, способен да разсмее всеки, само и само за да привлече внимание върху себе си. Никога не е искал да си признае, че неговите младежки години са белязани от пристъпи на тъга и вътрешна самота. 


Тук се крие и главното: той се е чувствал ужасно немъжествен в компанията на своите приятели. У дома е бил в безопасност. Отглеждали са го като „тихо” момче с „примерно поведение” и майка му винаги се е гордяла с неговите добри маниери. Той никога не е спорил. „Ти винаги трябва да запазваш мира” – е бил един от любимите съвети на майка му. По-късно той разбрал, че тя прекалено много се е бояла от конфликти. Атмосферата, в която са се формирали неговото миролюбие и мекост, била твърде „дружелюбна” и не е допускала проявяването на негативни лични чувства. 


Друг хомосексуалист е израсъл със своята майка, не можеща да търпи всичко, което и се е струвало „агресивно”. Тя не му позволявала „агресивни” играчки като войничета, военни машинки или танкове, придавала особено значение на различните опасности, като го придружавала навсякъде, имала е донякъде истеричен идеал за ненасилствена религиозност. Не е изненада, че синът на тази бедна смутена жена е израсъл сантиментален, зависим, боязлив и малко истеричен. Той е бил лишен от контакта с другите момчета и е можел да общува само с един или двама срамежливи приятели, същите аутсайдери като него. Без да задълбаваме в анализ на неговите хомосексуални желания, ние ще отбележим, че него започнал да го привлича „опасният, но възхитителен свят” на военните, които често виждал да излизат от близката казарма. Това, че е бил очарован от тях, говори, между другото, за неговите в най-висша степен нормални мъжки инстинкти. Всяко момче иска да бъде мъж, а всяко момиче – жена и това е толкова важно, че когато те чувстват собствената си непригодност в тази важна област на живота, започват да се покланят на чуждата мъжественост и женственост. 


За да направим нещата по-ясни, ще разграничим два отделни етапа в развитието хомосексуалните чувства. Първият се състои във формирането на навици в интересите и поведението, характерни за противоположния пол, а вторият – в комплекса за мъжка / женска непълноценност (или комплекс за полова непълноценност), който може, но не е задължително, да възникне въз основа на тези навици. В крайна сметка, има женствени момчета и мъжествени момичета, които не стават хомосексуалисти. 


Освен това комплексът за мъжка / женска непълноценност обикновено не се оформя окончателно нито до настъпването, нито по време на пубертета. Детето може да проявява особености, характерни за другия пол, даже и в прогимназията. Спомняйки си за това, хомосексуалистът може да ги интерпретира като доказателство, че винаги е бил такъв. Въпреки че такова впечатление е грешка. Не трябва да се говори за хомосексуалност , докато при човека не станат явни устойчивото възприемане на собствената неадекватност като мъж или жена (момиче или момче) в съчетание със самодраматизацията (виж по-надолу) и хомоеротичните фантазии. Този модел се избистря по време на половото съзряване и по-рядко преди него. Именно по време на младежките си години мнозина преживяват прелом в живота си, за който толкова много се говори в теориите за когнитивно развитие. До настъпването на юношеството, както свидетелстват много хомосексуалисти, животът изглежда прост и щастлив. След това вътрешният небосвод задълго се заоблачава. 


Предхомосексуалните момчета често са домошари, мекушави, плахи, слаби, а предхомосексуалните момичета – агресивни, доминиращи, „диви” или независими. До достигането на периода на пубертета при тези деца, такива качества в голяма степен са заучени (например - „тя прилича на момче”) и способстват впоследствие за развитието на половата непълноценност у тях, когато те се сравняват с други подрастващи от своя пол. Същевременно момчето, което не усеща в себе си мъжественост, не се идентифицира с нея, а момичето не чувстващо своята женственост, не се осмелява да се припознае с женската си природа. Човек се опитва да избегне това, в което не се чувства пълноценен. Но не бива да се казва на подрастващо момиче, че понеже на нея не и харесва да играе с кукли или заради това че страни от женските роли, тя има предразположение към лесбийство. Който иска да убеди младите хора в това, че тяхната хомосексуална съдба е предрешена, е смъртоносна опасност за техните умове и извършва велика несправедливост!


За да допълним картината с факторите, провокиращи развитието на комплекс за полова непълноценност, ще отбележим, че важна роля за това може да изиграе сравнението с роднините от същия пол. В тези случаи момчето е „момиче” сред своите братя, а момичето е „момче” сред сестрите си. Освен това убеждението за своята грозота се среща много често. Момчето смята, че лицето му е твърде миловидно, момичешко или че е крехък, непохватен и т.н. , а момичето счита, че нейната фигура не е женствена, че е тромава или нейните движения не са грациозни и т.н.


Самодраматизация и формиране на комплекс за непълноценност


Хомосексуалността не съвсем правилно се обяснява като нарушение или отсъствие на отношения с родителите от своя пол и/или прекомерна привързаност към родителя от противоположния пол, независимо че често има взаимовръзка. Първо, подобни взаимоотношения многократно се наблюдават и в историите на педофилите и при други сексуални невротици (Мор и др., 1964, 6i, 140), а и при много хетеросексуални е имало такива отношения с родителите. Второ, както е отбелязано по-горе, поведението и интересите, характерни за противоположния пол, не е задължително да доведат до хомосексуалност човека. Въпреки това комплексът за полова непълноценност може да приема различни форми, а породените от него фантазии могат да бъдат насочени не само към по-млади или по-възрастни представители на своя пол, но също така и към деца от същия пол (хомосексуална педофилия), а може и към представители на противоположния пол.  Женолюбецът (Philogynist), например, често е страдащ от някоя от формите на комплекс за полова непълноценност. Решаващият фактор за хомосексуалността са фантазиите. А фантазиите се оформят чрез самовъзприемането и възприемането на другите (в съответствие със своите полови характеристики) и случайни събития, като например определящи социалните контакти и впечатления от периода на половото съзряване. Комплексът за полова непълноценност е степен към множество сексуални фантазии, породени от фрустрации. 


Усещането за непълнота на собствената мъжественост или женственост в сравнение с връстниците от своя пол е равносилно на усещане за непринадлежност. Много предхомосексуални момчета са чувствали, че „не принадлежат” на своите бащи, братя или към другите момчета, предхомосексуалните момичета – на своите майки, сестри и към другите момичета. Едно проучване на Грийн (1987) може да илюстрира важността на чувството за принадлежност за половата идентичност и поведение: от двама еднояйчни близнаци единият става хомосексуалист, другият е хетеросексуален. Последният е бил наименуван на техния баща. 


Чувствата за непринадлежност, непълноценност и самота са взаимосвързани. Въпросът е – как тези чувства довеждат до хомосексуални желания? За да се разбере това, е необходимо да се изясни понятието „комплекс за непълноценност”.
 Детето и подрастващият на чувствата за непълноценност и непринадлежност реагират автоматично със самосъжаление и самодраматизация. Вътрешно те възприемат себе си като тъжни и нещастни създания. Думата „самодраматизация” е правилна, защото изразява стремежа на детето да види себе си като трагичния център на вселената. 


„Никой не ме разбира”, „никой не ме обича”, „всички са против мен”, „животът ми  е страдание” – младежкото его не приема и не може да приеме тази тъга, не разбира нейната относителност или не я вижда като нещо преходно. Реакцията на самосъжаление е много силна и е много лесно да и се даде воля, тъй като тя има до известна степен успокояващ ефект, наподобяващ съчувствието, което човек получава от другите по време на скръб. Самосъжалението сгрява и успокоява, защото в него има нещо сладко. „Има нещо сладострастно в риданието” – казва античният поет Овидий („Скръбни елегии”).  Детето или юношата, мислещ за себе си „бедният аз”, може да се пристрасти към такова поведение, особено когато се затваря в себе си и няма никого, който с разбиране, подкрепа и увереност може да му помогне, да се справи с проблемите. Самодраматизацията е много типична за юношеството, когато подрастващият лесно се чувства герой, специален, уникален, дори и в страданията. Ако пристрастяването към самосъжалението продължи, възниква комплекс, т.е комплекс за непълноценност. В съзнанието се затвърдява навикът да се мисли „бедният непълноценен аз”. Именно това „бедният аз” присъства в ума на човека, който се чувства немъжествен / неженствена , самотен и „не принадлежащ” към своите връстници.


Отначало самосъжалението действа като добро лекарство, но съвсем скоро то става заробващ наркотик. По това време то несъзнателно е станало навик за самоутешение, съсредоточена любов към себе си. Емоционалният живот е станал по същество невротичен: зависим от самосъжалението. Поради инстинктивния, силен егоцентризъм на детето или юношата това продължава дотогава, докогато от външния свят не дойде намесата на някой любящ и подкрепящ човек. Такова его винаги ще остане ранимо, бедно, самосъжаляващо се, винаги детско. Всички възгледи, усилия и желания на „детето от миналото” се събират в това „бедният аз”.


По този начин комплексът захранва продължителното самосъжаление и вътрешното самооплакване. Без това инфантилно (юношеско) самосъжаление няма комплекс. Чувството за непълноценност може да съществува временно, но то ще продължи да съществува, ако самосъжалението се вкорени здраво и ще бъде толкова свежо и силно след 15 години, каквото е било преди 5. „Комплекс” означава, че чувството за непълноценност е станало самостоятелно, повтарящо се, винаги активно, повече или по-малко интензивно в различно време. Психологически човек отчасти остава същото това дете или юноша, което е бил и престава да пораства или пораства с труд в онези области, където чувства непълноценност. При хомосексуалистите това е областта на самовъзприятието по отношение на половите особености и поведението, свързано с пола. 


Като носители на комплекса за непълноценност, хомосексуалистите се явяват несъзнателно самосъжаляващи се „юноши”. Да се оплакват от психическото или физическото си състояние, от лошото отношение, което получават от другите, от живота, от съдбата, от обкръжението, е свойствено за много от тях, както и за тези, които играят ролята на винаги щастливия човек. По правило, те самите не осъзнават своята зависимост от самосъжалението. Оплакванията си те възприемат като оправдани, но не и като произхождащи от потребността да се оплакват и самосъжаляват. Тази нужда от страдания и мъки е своеобразна. Психологически, това е така наречената квазипотребност, привързаност към удоволствието от оплакване и самосъжаление, играене на трагична роля. 


За терапевтите и търсещите помощ хомосексуалисти не е лесно да разберат действието на централния невротичен механизъм на оплакванията и самосъжалението. Най-често тези, които са чували за концепцията за самосъжаление, правят до известна степен изкуствени предположения, че несъзнателното инфантилно самосъжаление може да бъде толкова важно за развитието на хомосексуализма. Това, което обикновено си спомнят и с което се съгласяват при такова обяснение, е „чувството за непълноценност”, но не и „ за самосъжаление”. Концепцията за първостепенната значимост на инфантилното самосъжаление за неврозата и хомосексуалността действително е нова. Възможно е, тя даже да е странна на пръв поглед. Въпреки това, ако добре помислим върху нея и я сравним с личните си наблюдения, можем да се убедим в нейната изключителна полза за проясняване на ситуацията. 

 

Цялата книга във вариант на руски може да бъде изтеглена оттук.




Назад                                                                                                                     Напред